Ще се върна някъде назад във времето - в 2003-4-а година, когато написах една вълшебна приказка, в която главният герой се казва Радивой. Избрах името от една стара книжка с меки корици и джобен формат на име "Имената на българите от А до Я", където е пълно с безчет прекрасни имена, които дедите ни са носили през Средновековието. Та този Радивой е добър и смел момък, който трябва да мине куп препятствия и обрати, за да намери живата вода. Общо взето, стандартна вълшебна приказка по схемата на Проп. Изпратих приказката за мнение на стария ми приятел Жоро Бирата и той ми отговори с едно изречение "Адаш, абе това твоето е като "Приказка за Стоедин." Хич не е насърчително след толкова вдъхновен труд да ти кажат, че си повторил нещо. Но все пак тази обратна връзка беше повод да науча за - както се оказа впоследствие - чудесната книга на Никола Русев "Приказка за Стоедин".
Ще представя приказката за Стоедин в три измерения: стил, сюжет и характер на героя.
Като стил, "Приказка за Стоедин" използва много заемки от архаичния българския говор, все едно се връщаш нейде назад във вековете. Но не, това не е въздигнат стил в духа на плетение словес, все едно го е писал средновековен книжник. Това е лек, простонароден език, който закачливо намига към читателя. Русев пише с огромно чувство за хумор и понякога в най-драматичния момент може да се усмихнеш на някое прилагателно или на име като Пулейко. Русев е бил режисьор, мечтаел е да филмира приказката си в много епизоди, и на моменти буквално имах видения как точно би се разиграла дадена сцена. Толкова образен е езикът на разказа.
И тук е моето вътрешно терзание. От една страна, харесвам този стил. От друга страна, през цялото време имах усещането, че той разваля мистиката на фентъзито, че изтрива вълшебността. Но това си е мое усещане, може би поради вече изграден стереотип в мисленето за вълшебните приказки и за фентъзи жанра. Във всеки случай стилът не е дълбок и пълен с метафори като на Толкин, не е и точно британския хумор на Тери Пратчет. По-особен е, като кацнал бръмбар на трънка.
А може би лекотата на стила не ми допада съвсем, защото Русев е създал изумителен сюжет и през цялото време съм си представял, че сюжет като този и идея като тази, положена в основите на приказката, заслужават нещо по-епично и величествено като стил? Та, като казах сюжет, редно е да го представя. По-горе споменах, че имаме дълго и трудно пътешествие, пълно с най-неочаквани препятствия и обрати. Има и една девойка (как иначе!), заради която героят тръгва на път. Това само по себе си не е новост, но сюжетът е силен и драматичен с една особеност - Стоедин е орисан да живее сто и една години. За да мине през някои препятствия, за да получи някаква информация, за да може да продължи към заветната си цел, понякога му се налага да плаща. И той плаща с години от живота си. За разлика от класическите приказки, тук изпитанията не са заради някаква крайна полза на героя, нито за собствената му слава, за обещаното половин царство и ръката на царкинята. Тук, колкото повече приближаваш финала, толкова повече се разделяш с мисълта, че ще свърши с "... и три дни яли, пили и се веселили."
Централната идея, скрита в сюжета, е за борбата между Доброто и Злото. За да победи доброто, е нужно усилие. В случая със Стоедин, победата на Доброто минава през личната му саможертва, през това да отдаде живота си, за да спаси любимата си. И това е втората идея на историята - за саможертвата, за себеотрицанието заради спасението на Другия. И ако при първите две-три изнудвания от негодниците, които среща, нещата минават сравнително леко и приемливо... и себеотрицанието не изглежда толкова страховито (да, разделил си се с 30-40 години, но все пак си още на двайсетина, имаш ехей още колко дълго да живееш)... с времето изнудванията стават все по-брутални, мръсниците - по-нагли, а жертвата му - все по-голяма. До момента, в който плаща с последната му останала година... и вече е прегърбен, побелял, набръчкан, уморен и победен старец.
Ето тази саможертва е отговорът на въпроса какво ме вълнува в "Приказка за Стоедин." Нали обичаме да казваме, че истинската любов е, когато искаш другият да е щастлив, дори далеч от теб, дори да се разделите, дори да те няма. Е, то звучи хубаво, но лесно ли се постигна? Да дадеш целия живот пред себе си, за да спасиш момичето, което обичаш? А дали такава саможертва си заслужава? А дали тя, вкаменената Невянка, го заслужава? Бих ли го направил аз?
Такива въпроси сигурно биха минали през умовете на мнозина читатели. Минаха и през моя. Може би са минали и през ума на Стоедин, докато носеше кръста на избора си и раздаваше живота си. И това е третото измерение - характерът на героя, поведението на героя, което прави приказката толкова грабваща. Какъв е Стоедин? Общо взето, като в повечето романтически истории, Стоедин е завършен образ. Завършен образ не значи съвършен образ, разбира се, но Стоедин е завършена личност с устойчива ценностна система - той е помагащ, щедър, споделящ своето, не е алчен, не ламти за власт, държи на думата си, стреми се да не вреди на другите и т.н. И още една заемка от романтизма: малко се знае за миналото му, то остава замъглявено и неясно. Самият той споменава в началото, че е преживял какво ли не, и толкова. В историята има няколко момента (мисля, три), в които и Стоедин се пропуква и показва човешки слабости. И се отклонява от целта, като се запива с цял отбор юнаци, и става заядлив и сърдит, когато в един момент даването на годинките май му се струва твърде висока цена, и се отчайва, когато е по-близо от всякога до целта. Но Стоедин излиза от тези емоционални сривове по различен начин. И всеки път става поне с малко по-силен духом, и по-осъзнато започва да плаща цената.
А тази цена ми напомня за една вечер в Гетсиманската градина, когато Някой по човешки казал "Ако може, нека ме отмине тази чаша... но ако не може, нека е така." Така и Стоедин приема, че ще плати цената. Ще даде живота си за някого. Което пък ми напомня за един разказ на Иво Иванов, в който се казва следното:
Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте.
Това, на което ме научи - естествено нереалистичният, идеализиран, приказно-вълшебен Стоедин - е, че всяко хубаво нещо има цена, и от това колко сме готови да платим за него, се разбира колко е наистина важно за нас.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Послеслов:
След като съм чел вече два пъти книгата на Никола Русев, смятам, че мнението на Жоро Бирата не е съвсем вярно. Доколкото има общо в сюжета и героите, то е замесването в някаква сложна любов и пътешествието за живата вода, но това са мотиви, стари като света, така че съвестта ми е чиста. Ако един ден издам приказката за Радивой, ще видите, чс тя свети със собствена светлина. И че ако не друго, стилистично съм далеч от Никола Русев. :)
No comments:
Post a Comment